Дарители

Един скромен труженик, един народен българин по душа и сърце, българин, който макар и да не е бил между първите наши идейни дейци, нито пък е вземал деятелно участие в народните борби, но той – Нанчо Пенев Попович – е истински патриот, народен труженик, човек на честният труд и спестовността и с върховната мисъл в душата си – да бъде полезен на родния си град Шумен.

Нанчо Пенев Попович се родил в град Шумен през зимата на 1818 година. Родителите му са били също родом от Шумен. Баща му се казвал Пеню Попович, а майка му – Мария Пенева Попович. Баща му е бил доста грамотен човек, занимавал се с кожухарство, сам си водел търговските тефтери и бил един от най-заможните граждани. За своето време той бил буден и добър българин и се ползвал с особено влияние пред турските власти. Поради това той е бил силен закрилник на българската народност и, следователно, помагал е на мнозина българи срещу турските произволи. Освен това, той бил ученолюбив и набожен човек – твърде много се грижел за добрата наредба на черквата и за училищата.

Майка му – на Нанчо – не била грамотна, но разумна, набожна и твърде силно и нежно обичала чедата си: Нанчо, Илия и Славна. Нанчовият баща, като ученолюбив, пожелал да изучи сина си, доколкото е било това възможно тогава. Заради това, той първо го дал на българското училище, където се преподавало черковно-славянски, а после го предал в гръцкото училище, достъпно само за богатите. В гръцкото училище, където Попович е учил Херодот, Омир и Аристотел, той е следвал няколко години. Както в българското, така и в гръцкото училище Попович е бил един от най-будните и най-прилежните ученици и много добре е усвоил гръцкия език.

След свършването на учението си, баща му, вместо да го прибере при себе си и да го направи кожухар, го завежда при тогавашния пръв търговец в Шумен – Харалан чорбаджи. След две – три години Попович се издигнал до там, щото сам започнал да упражнява търговия. За капитал му послужили неговите спестени пари, а най-главно сумата от 6000 гроша, отпусната от баща му за целта. Като млад, личен, способен, трудолюбив и сладкодумен, Попович за кратко време привлякъл твърде много купувачи българи и турци. Работата му тръгнала твърде успешно и той започнал да доставя стоки направо от Цариград. Младият Попович бил тогава един от първите в Шумен търговци, който държал диплография – рядко нещо между търговците по ония времена. Неговият добър характер и търговска честност го издигнали в очите на съгражданите му до степен на един забележителен и пръв търговец. Благият му и прям характер му спечелил много приятели не само между българите, но и между турските властници – първенци. До колко турските власти са го уважавали, се вижда от това, че го оставяли да ходи нощем без фенер, което на други не било позволено. Така той заживял спокоен и честит живот.

Нанчо Попович не можал дълго време да се наслаждава на този щастлив живот. Причината била следната: една хубавица ханъмка, страстно се влюбила в Нанчо и му предложила да се потурчи за да се оженят. Нанчо, чувствайки здраво своята народност и вяра категорично отказал. Това страшно разсърдило хубавицата. След известно време крадци влизат в негов дюкян и вземат много стока и пари. Нанчо разбрал, че вече не може да живее в Шумен и затова през 1845 година, на 27 годишна възраст пристига в Букурещ. Баща му не оставил обира без последствия. Той се оплакал на властта и след известно време получил обещетение за обира.

В Букурещ Нанчо първоначално се устроил около Петраки Радушев, който бил негов роднина. Съдбата отново се усмихнала на Нанчо и той започнал да води търговията на Христо Георгиев, брат на Евлоги Георгиев. Отново Нанчо показал, че притежава големи търговски способности и честен характер. Поради своята честност, пестеливост и трудолюбие, Нанчо Попович е бил силно обичан от братята Христо и Евлоги Георгиеви. Нанчо Попович е бил голям патриот: никога той не се е срамувал да се нарече българин, да говори на бащиния си език и да води кореспонденцията си на български език и е укорявал онези търговци, които се срамували от своята народност. Нанчо винаги е милял за своя роден град, но се страхувал да се върне. Едва след 30 годишно изгнание, в 1875 година той се връща в Шумен. На мястото на бащината си къща, той построява един много добър едноетажен дом. След освобождението, в разговори Нанчо Попович често е споменавал за нуждата от едно по-пълно девическо училище, за което той би спомогнал според силите си.

За последен път Нанчо идва в Шумен през 1882 година и престоява цяла зима, заобиколен от сърдечно внимание и искрено уважение на роднини и съграждани. В началото на 1883 година, той заминава за Влашко, където след кратко боледуване на 30 април същата година умира. В последните минути на своя живот, той е благословил братовите си деца, поздравил роднините си, приятели и съотечественици и напомнил точно да се изпълни завещанието му, както и да се пренесат останките му в Шумен. До колко е бил обичан, можем да съдим от следните две обстоятелства: когато тялото на покойния е трябвало да бъде отнесено на гробищата, селяните силно ридаели по своя баща, както те го наричали; а когато през 1895 година една делегация от Шумен отива в Падина, за да вземе и пренесе костите му, селяните се възпротивили, понеже вярвали, че с вдигането на костите му, ще се вдигне от селото и плодородието.

Една година преди своята смърт Нанчо Попович написал своето завещание в село Падина. Трогателно е въведението на завещанието, но нека то само за себе си говори: “Во име отца и сина и светаго духа. Завещание. Долу подписащитъ писахъ и пут-писахъ саморучно, родомъ утъ Шюменъ и утъ пална-кладенчиуту утъ-делеш княжество балгарие, Днесъ кату са намяремъ въ саваршену умствену и телесну здрави и кату человеческиетъ животъ нии известинъ, понеже и кату немамъ майка баща и свои чада, разполагамъ сасъ имотатъ си движимъ и недвижимъ какту следува пудеръ смарта ми да са распуреди “. Следват седем точки, от които в шестата той определя 20 000 наполеона за град Шумен, като задължава училищното настоятелство да построи едно девическо училище, което да носи названието “Нанчово”, а останалите средства да даде под лихва, от която да се подържа това училище.

След като бяха изразходвани 100 000 лева за училищно здание, останалата сума от 300 000 лева бе вложена в банка и всяка година донася 21 000 лева лихва. Костите на този щедър благодетел бяха пренесени в родния му град на 15 септември 1895 година от специална делегация. Внасянето на костите в Шумен е било истинско народно тържество, на което не останали чужди и другите народности. Като гледали образа на Нанчо Попович, обкичен с венци, носен пред процесията, майките сочели на децата си портрета казвайки: “Ето, този е дядо ви Нанчо, дето направи училището, за да се учите. Бог да го прости и вечна му памет”. На площада пред новопостроеното училищно здание в Шумен се издига паметник с пиедестал от карарски мрамор и бюст, изработен в Париж, за да напомня на поколенията за благородното и културно дело на Нанчо Попович.